Бях едва 14 годишна...мислех си, че никога няма да се влюбя или пък най-малко да страдам за някого. Тогава наистина не осъзнавах, че съм вече голяма даже не подозирах, че си имам приятел нито пък, че го обичам и още по-малко, че съм влюбена в него. И до ден днешен съм сигурна, че не съм била достатъчно влюбена в него. Приемах го като добър приятел, а не като мъж, но както и да е. Сигурна бях, че на мене не може да ми се случи, да се влюбя, да обичам някого и да страдам по него. След три годишна връзка с моя приятел се разделихме. Страдах дълга време, макар че уж не бях влюбена в него и не го обичах. (Така си мислех аз де). Обвинявах се, че аз съм виновна, намирах вина и в него, но в повечето случаи търсех грешката в мен. Макар да минаха години продължавам да си мисля, че аз съм винова за раздялата. Тогава осъзнах, че уж го обичам и че съм влюбена в него. (Може би бях свикнала с него).
За първи път плаках за момче, това беше първото ми разочарование, първият белег в сърцето ми. Все още не осъзнавах, че съм голяма, плачех и си мислех това на мен не може да ми се случи. Вярвах, че това не е истина, може би тогава не исках да разбера, че съм повече от гоямо момиче и тепърва ми предстоят разочарования. Сигурна бях, че това е временно и че ще отмиине. Не след дълго време го "забравих".
Той ми помогна много. Ожени се, но аз знаех, че той ме обича, въпреки че се жени. Тогава отново плаках, чувствах се много гадно, мислех си, че това е краят на света, мислех си, че няма да издържа да го гледам с друга. Отнова се почувствах виновна, предложи ми да се омъжа за него, но аз му отказах, защото в мислите ми имаше друг мъж, но това не ми повлия толкова много, по скоро не бях готова.
Обади ми се дни преди да сключи брак със съпругата си, искаше да се срещнем. Отказах му и затворих телефона, но той не се отказа, отново ми звъна. Този път се съгласих да се срещнем имах нужда да го видя. Видяхме се, говорихме си и се държахме като приятели. Беше толкова близо до мен, но нямах право да го докосвам, очите ми бяха изпълнени със сълзи, а в неговите имаше болка. Страдахме и двамате от грешките ни, но знаехме, че не можем да върнем времето назад. И двамата не искахме да нараняваме близките ни и заради тях жертвахме любовта си. Прегърна ме силно и ми каза, че никога няма да ме забрави, пожелами да бъда щастлива и някой ден да срещна моя принц. Каза ми: "Дано да е по идеален от мен", засмях се и така окончателно се разделихме.
Беше ми трудно да го забравя, докато не разбрах, че ще става баща, до тогава вярвах, че някой ден ще бъдем заедно. Но след като разбрах загубих всякаква надежда, че може да бъдем заедно. Страдах много, но не споделях почти с никого, чувствах ужасна празнота в сърцето и в душата си. Така окончателно се разделихме, дори и приятели не останахме, просто познати.
Нали ви казах, че в мислите ми имаше друг мъж, но не подозирах, че ще се влюбя истински и ще бъда отново разочарована.
ОЧАКВАЙТЕ ПРОДЪЛЖЕНИЕ, ЩЕ БЪДЕ ИНТЕРЕСНО!
